Културен филм на седмицата на Euronews: `Des Teufels Bad` (`The Devil`s Bath`)

Точен и наказателно тъмен портрет на женската меланхолия през 18-ти век в Австрия звучи доста. Но „ Дяволската баня “ е многослоен и хипнотизиращ шедьовър, който не трябва да се пропуща.

Пет минути след третия пълнометражен филм на австрийското режисьорско дуо Вероника Франц и Северин Фиала (Лека нощ, мамо, The Lodge) Des Teufels Bad (The Devil's Bath), знаете, че този интервал няма да е елементарен виждам.  

Горна Австрия. 1750. Мрачен увод вижда майка да пресича гората и да се насочва към водопад. Там, без да мигне окото, тя хвърля пищящото си бебе от перваза.  

След това тя се насочва към църквата, чука на вратата и се предава на управляващите.  

„ Извършил съм закононарушение. “ 

Тя е екзекутирана. По-точно, тя е обезглавена, с отрязани пръсти на ръцете и краката.

След това се срещаме с Агнес (Аня Плашг) в деня на нейната женитба. Дават й един от пръстите на дамата като амулет за изобилие, с цел да й пожелаят разцвет за брака си с Улф (Дейвид Шайд), мъж от друга общественост. Тя се моли за дете, само че Вълк не наподобява заинтригуван да унищожава съюза им, камо ли да я допира. Изглежда, че се възхищава повече на приятеля си фермер Ленц. За да влошат нещата, майката на Улф (Мария Хофщетер) се извисява, контролирайки всеки аспект от живота на Агнес. 

Постепенно изпадайки в меланхолия и пренебрегвайки съпругските си отговорности, тя е отведена при локалния „ бръснар “, с цел да я излекува от „ дяволската баня “ – терминът от 18 век за потиснатост.

Колкото и да се пробва, става доста явно, че нищо не може да я излекува, защото има единствено едно нещо на мозъка: да избяга от прочувствено студения живот, който към този момент не желае да живее. Въпреки това, придържайки се към прецизната християнска доктрина, надълбоко набожната Агнес знае, че не може да се самоубие и да получи достъп до небесното царство. Самоубийството е съществен грях и тя би трябвало да откри догматична малка врата, която да я води до коренен акт, който може да я освободи от тежкото й състояние. 

Въз основа на задълбочено изследване на исторически правосъдни архиви, The Devil's Bath вижда по какъв начин Франц и Фиала хвърлят притеснителна светлина върху неразучена до момента глава от европейската история, в която стотици хора – най-вече дами – се „ лекуват “ от тяхната меланхолия, като се докараха до ликвидиране. Техният грях им разреши да се разкаят и да потърсят помилван в изповед преди изтезанието, нещо, което безконечното проклинание посредством самоубийство не разрешава. Що се отнася до тези, които не го направиха, цялостен живот в самотност, обезсърчение и иго беше единствената опция. 

При изработването на този надълбоко потапящ и объркващ психически портрет режисьорите употребяват част от кинематографичния език на ужаса. За разлика от Goodnight Mommy или The Lodge обаче, The Devil’s Bath не предстои на лесна категоризация. Усеща се като постепенно разгаряща се религиозна драма, чието движение отразява меланхолията на основния воин и която дава глас на невидими дами, които историята е не запомнила. И като се има поради, че църковната теория остава жива и здрава до ден сегашен, има спомагателен своевременен резонанс във кино лентата, който отразява към момента устойчивата стигма към депресията и самоубийството. 

Има неизбежни съпоставения с „ Вещицата “ на Робърт Егерс – най-много поради точно направената акуратност на интервала и метода, по който операторът Мартин Гшлахт употребява естествена светлина, с цел да съобщи още повече мрачната достоверност. Съществува и феминистката нишка, която демонстрира по какъв начин дамите си възстановяват възприятието за независимост на деяние и се хващат за еманципацията, когато времето, в което са живели, не предлага нищо. Въпреки това The Devil’s Bath блести със личните си достолепия посредством богатата си приложимост на символика, шокиращата приложимост на принуждение и някои поразителни картини.  

Независимо дали става дума за тотемичния показ на обезглавената жена в пролога или закачените трупове на животни, и двете припомнят картините на Франсис Бейкън, или даже двойствеността на природата като по едно и също време катализатор за вяра (пеперуди) и мрачна прокоба (рибешки глави, които наподобяват на посмъртни маски), този филм хвърля образно завладяващо проклинание, друго от всеки различен. Аплодисментите би трябвало да отидат на дизайнерите на продукцията Андреас Донхаузер и Ренате Мартин, които в не дребна степен улавят суровата хубост на живописните пейзажи и способстват за подиуми, които се вписват под кожата ви и остават там дълго откакто надписите са изтекли. 

В центъра на завладяващото привличане на кино лентата е Плашг, която стопира дъха от самото начало – изключително в сцена от трето деяние, в която проектите й се реализират трагично. Създаването на поразителна сцена на изповед към края е майсторско и актрисата – която има единствено няколко актьорски заслуги – прави нещо, което малко на брой опитни реализатори биха съумели: разрешава на вътрешността на нейния воин да избухне на повърхността в границите на няколко секунди, освобождавайки се от незабележим затвор и разкривайки осакатяваща тъга, която е по едно и също време маниакално освобождаваща и надълбоко ужасяваща. Това е извънредно показване. 

Освен да играе тази взискателна роля и пластовете обезсърчение, които съумява да придвижи на екрана, Plaschg – по-известен като музикалния актьор Soap&Skin – композира злокобната и тъжна музика.

Рядко се срещат филми като The Devil's Bath, които внушават такова обгръщащо чувство за време и място, като в същото време съчетават жанра до съвършенство. Това е зашеметяващо парче от периода; смразяваща гръбнака рецензия на религиозната догма; сърцераздирателно разкопаване на безгласното минало; тъмно метафизично проучване на клетките, които са пътували през времето, с цел да продължат да съществуват в днешното общество. 

Това е доста за разбиране. Но този тъмен шедьовър не може да бъде пропуснат.

The Devil's Bath към този момент е в определени кина и на Shudder.